“Глупаците не слушат никого, а самите те непрекъснато говорят.”

“Как е възможно да бъдеш чак толкова празен? — чудеше се той. — Кой те изпразва така? И оня ден онова отвратително цвете, глухарчето! В онзи миг бе започнало всичко, нали? «Колко жалко! Не сте влюбен в никого!» А защо?”

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.”

“Tрябва да те има нейде на земята,трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никогоне мога.А е лято в мен и ме обзимабясната тревога:трябва да те има недей на земята, а те няма.Скриха ли те някъде? Къде те скриха?Чух - дойдох. И викам, и се мамя,и по пътищата твои нощем скитам.Трябва да те има, знам, че те има - и се мятам. Зная, че ме търсиш трескаво и лудо, зная, че ме искаш.Чуй -дай знак. Със удар ме причакай,с дума зла, дори - с коварна мисъл.Трябва да те има нейде на земята, трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никого не смея.Може би ще дойдеш чак след хиляди години?Вярвай ми, ще доживея!”

“Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от "изходи" обърква.”

“България, и святата, и милата,която няма нищо общо с думите,която бе за Дякона бесилото,а пък за Ботев - Вола с куршумите....Сега това е романтично минало,а те самите - приказка, героика.Но всяка нощ, безименни и именни,се връщат те в кръвта и в покоя ми.Изпълват стаята и мен. И питат:- Строшихте ли на този свят оковите?”