“‎- Защо да живея? Загубих си приятелите,които искаха винаги да ме обичат.- Какво, нима умряха?- Не, живи са. Забогатяха.”

“I've lived to bury my desiresand see my dreams corrode with rustnow all that's left are fruitless firesthat burn my empty heart to dust.Struck by the clouds of cruel fateMy crown of Summer bloom is sereAlone and sad, I watch and waitAnd wonder if the end is near.As conquered by the last cold airWhen Winter whistles in the windAlone upon a branch that's bareA trembling leaf is left behind.”

“Ljubav je kapljica nebeske rose koju nebesa kanuše u kaljužu života da mu zaslade gorkost.”

“Play interests me very much," said Hermann: "but I am not in the position to sacrifice the necessary in the hope of winning the superfluous.”

“Не мога наистина да отрека, че съм създаден от баща си, но веднъж създаден, ни най-малко не ме засяга защо ме е създал и каквито и да са били намеренията му относно мен, аз правя само това, което сам искам.”

“Никой не трябва да ме съжалява. Могат да ме обичат, или да ме мразят, или да се страхуват от мен. Но никога няма да позволя на някого да ме съжалява.”

“Само сънят можеше да продължи пътищата, които животът прекъсва. Само сънят можеше да ме отведе по-далече от живота и смъртта. Отвъд това забутано в пущинаците село, отвъд тая тежка планина, която не помръдваше от хиляди години, исках да отида и да видя. Само сънят можеше да ме приближи към смъртта, за да науча какво има в нея, да ме отведе отвъд нея, да събере живите и мъртвите, да свали звездите на земята, а земята да качи на небето. Измислени ли бяха тия сънища или бяха някаква друга истина, която човек не можеше да понесе, когато е буден и се движи. Защо живееха в човека и какво искаха да му покажат. Свободата в тях беше толкова просторна и неспирна, че понякога можеше да се съжалява искрено, дето си се събудил.Беше много хубаво, че все пак съществуваха. Толкова хубаво, като насън ...”