“Родена съм в Цейлон през 1916 година, във времето, когато духовете ходеха по земята също като хората. Беше преди ослепителният блясък на електричеството и шумът на цивилизацията да ги прогонят в тъмните недра на горите. Те обитаваха огромни дървета, изпълнени с хладни синьо-зелени сенки. В пъстрото безмълвие човек можеше да се пресегне и почти да почувства тихото им присъствие, тъй като те копнееха да си възвърнат физическия образ. Ако се появеше неотложна нужда да се облекчим, докато пресичаме джунглата, трябваше да изречем молитва и да поискаме от тях разрешение още преди изпражненията ни да докоснат земята, тъй като те бяха много обидчиви. Нарушаването на самотата им беше извинението, което използваха, за да се вселят в неканения гост. Да вървят с неговите крака.”

“Човек можеше да види кой стои зад плота на ресепшъна само в пролуките между мониторите. По този начин се създаваше илюзията, че нашите секретарки стоят на постоянна огнева точка. Служителите със седмици безуспешно обсаждаха това фортификационно съоръжение, опитвайки се да получат нужната им информация, да си поръчат служебна кола или да се свържат по телефона с топмениджъра. И като прибавим каменните физиономии на секретарките, картечния им говор и техните трептящи като фугаси просташки крясъци по служителите от нисшите нива, илюзията се превръщаше в реалност. Затова при нас просто не можеха да се намерят Матросовци, които са способни да се хвърлят с гърди върху амбразурата на секретариата с граната в ръка, за да спасят целия офис от тяхната простащина, от нежеланието им да работят и от проблемите, свързани с пълната им професионална непригодност. Може би щеше да е по-лесно да ги уволнят и да намерят нови? Любезни, внимателни и работещи. Но. първо, те се бяха научили много сръчно да забременяват, когато усетеха приближаващата буря (уволнението). И второ, на вакантните места на излезлите в отпуск по майчинство те моментално довеждаха собствените си приятелки, които бяха същите тъпоглави магарици, създавайки у ръководството пълната убеденост, че секретарката не е длъжност, а специална човешка порода, която още от дете е обучена да тъпее, да се кипри и да нагрубява околните. [...] Бях абсолютно убеден, че нашите секретарки са андроиди. И действаха с ток от електрическата мрежа. В столовете бяха вградени контакти, които снабдяваха секретарките с енергия и поддържаха живота им. Но веднага след като станеха от столовете, контактът прекъсваше и предизвикваше нарушения в информационната им система. Започваха разстройства, който застрашаваха да унищожат цялата им памет и да ги извадят от строя за месец. Докато бяха на работа, те можеха да се предвижат без контакт с електрическата мрежа само до тоалетната или до кабинета на директора.”

“Веднъж, бях на седем-осем, с мама отивахме до магазина за обувки или до поликлиниката, не помня точно, но бяхме седнали на последната седалка на автобуса, и тя ми каза, че с годините книгите се променят точно като хората, н с тази разлика, че хората могат да те изоставят, ако вече нямат полза, интерес или поне някакво чувство към теб, но книгите никога няма да те напуснат. По-скоро ти ги забравяш за няколко години или завинаги, но те никога няма да ти обърнат гръб, дори и да си ги предал, ще чакат тихо и скромно на някой рафт, докато се върнеш при тях. Ще чакат и десет години, няма да се оплакват. И една нощ, когато неочаквано ти се прииска някоя книга, дори и в три през нощта, дори и да си я бил зарязал отдавна, да си я изтрил от съзнанието си, бъди сигурен, че тя няма да те разочарова, ще слезе от рафта и ще бъде с теб в този момент на нужда. Няма да се прави на обидена, да търси претекст да ти откаже, да се пита, дали си заслужава, дали ти заслужаваш, дали все още си подхождате, а ще дойде веднага щом я потърсиш.Книгата никога няма да те разочарова".”

“Само сънят можеше да продължи пътищата, които животът прекъсва. Само сънят можеше да ме отведе по-далече от живота и смъртта. Отвъд това забутано в пущинаците село, отвъд тая тежка планина, която не помръдваше от хиляди години, исках да отида и да видя. Само сънят можеше да ме приближи към смъртта, за да науча какво има в нея, да ме отведе отвъд нея, да събере живите и мъртвите, да свали звездите на земята, а земята да качи на небето. Измислени ли бяха тия сънища или бяха някаква друга истина, която човек не можеше да понесе, когато е буден и се движи. Защо живееха в човека и какво искаха да му покажат. Свободата в тях беше толкова просторна и неспирна, че понякога можеше да се съжалява искрено, дето си се събудил.Беше много хубаво, че все пак съществуваха. Толкова хубаво, като насън ...”

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.”

“Питах се дали бих се влюбила в него, ако беше продавач на обувки в Атланта ... Едва ли щях да се влюбя и това бе разочароващо, тъй като разбиваше и последните ми илюзии.Бях се влюбила в него заради монашеството му, заради верността му към неговата същност, защото си беше самодостатъчен в самотата, защото желаеше да се промени. А най-много обичах в него способността да ме съживи. Той успя да ме върне на самата мен.Бе жестоко и трудно да проумея, че връзката ни никога не е принадлежала на истинския живот с истинска къща, където переш чорапи и режеш лук. Принадлежеше на сенчестите пластове на душата.”