“Платих и се отбих в един бар, за да изсипя чашка коняк върху нюйоркската пържола. Защо ли и викаха нюйоркска? Доколкото си спомням стоманените плоскости се произвеждат в Детройт. Излязох да вдъхна малко нощен въздух, за който никой още не бе намерил начин как да го продава. Но не се съмнявах, че доста народ си блъска главата над този проблем. И рано или късно ще сполучи.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“„Много млади хора напускат дома си, за да търсят себе си; аз трябваше да прекосявам океани, за да изляза от майчината си утроба. Избягах, за да се родя. Но подобно на дългогодишен пушач, успял да се откаже от този си навик, така и не можах да забравя вкуса на цигарата, както и удоволствието от поглъщането на нейния дим. Представете си изисканото, лудо по ритуалите (и, разбира се, по бракосъчетанията) превзето общество по времето на Джейн Остин, пренесено в зловонния, тъй обичан от Дикенс Лондон, гъмжащ от случайности като загнила риба от червеи; смесете всичко това в един коктейл с бира и арак, добавете малко пурпурна боя, цинобър, кармин и лайм, подправете го с мошеници и сводници и ще получите нещо подобно на приказния град, в който израснах. Да, напуснах го, не отричам, ала няма да се уморя да повтарям, че той бе дяволски прекрасен.”„Земята под нейните нозе”

“Умира бавно този…който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си.Умира бавно този… който разрушава себелюбието си, който отказва помощта, който не търси разнообразие.Умира бавно този… който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати.Умира бавно този… който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца.Умира бавно този… който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното, за да преследва една мечта, който не се решава поне веднъж в живота си да избяга от мъдрите съвети.Не умирай бавно… Живей днес! Рискувай днес! Действай днес! Не се оставяй да умираш бавно! Не забравяй да бъдеш щастлив!”

“Стани и влез в живота си - така си казвам. Нищо, че те боли корем. Че си се разляла в това легло. Не можеш да го прекараш легнала, да се преструваш, че си в него, да се оплакваш, а той, за живота ти става дума, да се изсулва полека. Няма да те спасят никакви книги.”

“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”