“Паметта е нещо капризно. И понякога сме обречени да повтаряме нещата, които сме забравили.”

“...светът не съществува за мене, аз не съм пъпа на Вселената и светът не се върти около мене.Но това ме научи и на едно друго нещо..че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-често, по-умно и по-запълнено да изживее.Това е може би предназначението ни.Това, което сме взели, да дадем, да върнем...Това, което сме взели от хората, да го върнем на хората”

“...По-добре да останеш гладен,отколкото да останеш сам.Защото,когато си сам-не говоря за самотата,която сами сме избрали,а за тази самота,която сме принудени да приемем,-сякаш преставаш да бъдеш част от човешкия род.Но има нещо още по-лошо от това да вървиш самотен и нещастен и то е да си с някого и да го караш да се чувства така,сякаш той е без каквото и да било значение за твоя живот.”

“Не сме нито глупави, нито умни.Винаги сме някъде по средата.Това ни уморява и ни прави тъжни.Човек трябва да знае къде му е мястото.”

“Понякога казваме думи горчиви. Понякога просто неволно грешим. Понякога даже сме несправедливи, но нека обидите да си простим!!! Нека в сърцата ни няма омраза. Нека да бъдем благородни, добри. Нека да помним крилатата фраза – „Щом Бог ти прощава, прощавай и ти!!!” Ако някога някой нещо ни каже. Нещо, с което да ни нарани. Животът несъмнено ще му докаже, че все пак доброто ще победи. На глупостта с глупост не се отговаря. Хора сме всички, всеки греши. Е, вярно обидата не се забравя, но тя може, възможно е да се прости. Защо яростта да живее в душите ни? Защо ли да бъдем жестоки и зли? Защо глупостта да убива мечтите ни? Трябва ли споменът да ни горчи? Животът и без това не ни прощава. Поднася ни често ужасни беди. Ненаказан никого той не остава. Нека ние да бъдем хора добри!”

“Добре. Още един ден и ние продължаваме да сме живи. Може дори мъничко бяхме помъдрели. Достатъчно, за да осъзнаем, че все още съществуват много неща, които трябва да научим. Да не губим надежда. Това е то.”