“Гласът й идваше отдалеч... Когато задуха, топлият средиземноморски вятър носи пясък, разкъсва дробовете и отнася всичко, което среща по пътя си, той плиска товара си право в лицата на хората.И гласът на Едит помете града, развихри се над площадите. Този глас, изплакнат в бистрата, възпя любовта на предградията, на улицата, на случайните срещи, на празненствата...”

“МОЯТА МОЛИТВА"Благословен бог наш..."О, мой боже, правий боже!Не ти, що си в небесата,а ти, що си в мене, боже -мен в сърцето и в душата...Не ти, комуто се кланяткалугери и поповеи комуто свещи палятправославните скотове;не ти, който си направилот кал мъжът и жената,а човекът си оставилроб да бъде на земята;не ти, който си помазалцаре, папи, патриарси,а в неволя си зарязалмойте братя сиромаси;не ти, който учиш робътда търпи и да се молии храниш го дор до гробътсамо със надежди голи;не ти, боже на лъжците,на безчестните тирани,не ти, идол на глупците,на човешките душмани!А ти, боже, на разумът,защитниче на робите,на когото щат празнуватденят скоро народите!Вдъхни секиму, о, боже!любов жива за свобода -да се бори кой как можес душманите на народа.Подкрепи и мен ръката,та кога въстане робът,в редовете на борбатада си найда и аз гробът!Не оставяй да изстинебуйно сърце на чужбина,и гласът ми да преминетихо като през пустиня!...”

“Когато си на дъното на пъкъла,когато си най-тъжен, най-злочест,от парещите въглени на мъкатаси направи сам стълба и излез.Когато от безпътица премазан сии си зазидан в четири стени,от всички свои пътища прерязанинов път си направи и пак тръгни.Светът когато мръкне пред очите тии притъмнява в тези две очи,сам слънце си създай и от лъчите мус последния до него се качи.Трънлив и сляп е на живота ребусът,на кръст разпъва нашите души.Загубил всичко, не загубвай себе си –единствено така ще го решиш!”

“Към себе сиКогато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни. Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнява в тези две очи сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи. Трънлив и сляп е на живота ребусът, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си - единствено така ще го решиш!”

“Богородица от Йешкотле с цялата си воля помагаше на болните и недъгавите. Беше вписана в иконата със силата на божественото чудо. Когато хората обръщаха лицата си към нея, когато мърдаха устни, стискаха ръце на корема или ги събираха на височината на сърцето, Богородица от Йешкотле им даваше сила и оздравителна мощ. Даваше я на всички, без изключение, не от милосърдие, а заради това, че такава беше нейната природа – да дава оздравителна мощ на тези, които се нуждаят от нея. Какво ставаше по-нататък – това решаваха хората. Едни позволяваха в себе си на тази сила да подейства и оздравяваха. Връщаха се после с фигурки – отлети от сребро, мед или дори от злато миниатюри на излекуваните части на тялото, с мъниста, верижки, на които е изобразена иконата. Други позволяваха на мощта да изтече от тях като от пробит съд и да попие в земята. А после губеха вярата в чудеса.”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”