“Ние се отправяме в Космоса, решени на всичко, което ще рече — на самота, борба, мъченичество и смърт. От скромност не бием барабан за това, но вътре в себе си понякога мислим, че сме прекрасни, героични. Но ето, оказва се, че това не е всичко, а нашата готовност излиза поза. Ние съвсем не искаме да превземаме Космоса, искаме само да разширим Земята, като го обхванем целия. Едни планети трябва да са пустинни като Сахара, други — студени като полюсите или горещи като бразилските джунгли. Ние сме човечни и благородни, не искаме да заробваме други раси, искаме само да им предадем нашите ценности, а в замяна да получим тяхното наследство. Смятаме се за рицари на светата Връзка. Това е втората лъжа. Ние не търсим никого освен хората. Не ни трябват други светове. Трябват ни огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен е само тоя и вече почваме да се задушаваме. Искаме да намерим собствения си идеализиран образ; едни трябва да бъдат светове, цивилизации, по-съвършени от нашите, а в други се надяваме да намерим образа на нашето примитивно минало. Но ето че от другата страна има нещо, което не приемаме, от което се дърпаме, а пък от Земята не сме донесли някакъв дестилат от добродетели, героически монумент на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме наистина, а когато другата страна ни сочи тази истина — тази й част, която премълчаваме, не искаме да се примирим с това!”

“Общоприето е схващането , че човек се чувства наранен , когато не получава любов.Но не това ни наскърбява . Болката започва , когато не даваме любов.Родени сме , за да обичаме . Може да се каже че сме машини за любов , създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила , когато даряваме любов.Светът ни кара да вярваме , че нашето добруване зависи от хората , които ни обичат. Но това е изопачено разбиране , причина за много от нашите проблеми . Истината е , че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов.Въпросът не е в това , какво получаваме в замяна . Въпросът е какво даваме !”

“За да служите на народа, вие нямахте друго, освен да се борите срещу "лошите". А това бяха те - "другите". Вие бяхте добрите, правите. Знаехте, наясно бяхте, кои са враговете. А ние трябва да се борим срещу... себе си! И без убиване. Няма вече "Бум-бум"! срещу агите. Защото, новите, днешните аги сме си самите ние! Та очевидно, не това - ножът - е средството. Трябва да се научим да се преборваме с нас самите: да се самонадвиваме, самопобеждаваме, себе си да освобождаваме от сами назе си. И то без "бум-бум!", без "нож". Много е трудно, много сложно е. Кое е поредно и аз не знае, но дай Боже да бъде последно - освобождение, трябва да дойде, трябва! Че то остави всичко друго, ами с настоящата си наша "робия на сами себе си", за посмешище на света станахме. Като чу всичкото това, човекът от паметника много се натъжи. - Да, трябва. Ясно е, че трябва! - въздъхна той. - Защото за човека първа длъжност е да бъде господар на себе си. Тъй че не може без новото, вече окончателно освобождение. Но то ще дойде само от вас: не от мене, не повече от нас, едновремешните будители. Ние ви освободихме от агите вън от вас. Обаче за свободата от тия вътре във вас - от вълка в душата ви - ще трябва да се помолите земята наша благатка да ви роди нови водители. А вие - да вярвате в освобождението, да, но и за него да залягате. Защото вярата без дела какво е?Ах, Бойо, Бойо, само делата на смъртните са обаче от стойност! Защото те, ако потрябва, могат да бъдат заплатени и със смъртта на борещия се. А безсмъртните, не могат да се намесят, защото в невъзможност да заплатят цената на борбата, тоест саможертвата в плът и кръв, трябва да стоят вън от полесражението. Че само дело, за което човек и живота си залага, има стойност... О, да можех още да умирам, колко много още бих сторил! Колко още бих бил готов на смърт за вас, скъпи мои нашенци! Но не мога, уви! Защото влязох в живота вечен. Ах, защо ли ми е вечния живот, на мене, който не съм никога нищо искал за себе си, като ви гледам, че пак имате нужда от моята помощ, а не мога да ви помогна! За какво ми е тоя "живот вечен"! - И сълзи покапаха от очите му. Плачеше, защото не можеше още веднъж да умре за нас... Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма пом”

“Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други. В това се състои истинското себеотрицание. Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.”

“Трябва да се ползуваме не от красотата на книгите и не от тяхното количество, а от тяхната реч и всичко, което е написано в тях.”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”