“Колкото и да е мъчително – четете. Може да ви заболи главата, да възникне мисъл, дори две – не се депресирайте. Четете.”

“Човек не може да обича четиридесет, петдесет, та дори и деветдесет процента - поне съзнателно това не е възможно!Единствената възможност е да обичаш стопроцентово, като безпомощно дете или луд, без всякаква корист и с пълно, сляпо доверие. Дори да се сгромолясаш, не бива да премисляш и да разсъждаваш, просто трябва да си фанатик на чувствата ...”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“В часа,когато разбера,че е безсмислено да пиша,да рисувам...В часа,когато разбера -безсмислено е да се смея,да се любя,да се моля......Когато разбера -безсмислено е да копнея,да сънувам,да мечтая...И когато разбера,о, когато най-накрая разбера,че безсмислено е да живея...Във този часаз може би и ще узная,че безсмислено дори е да умра.”

“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”

“...човек невинаги може да възстанови личните си граници, след като е допуснал да бъдат размити и прекрачени от друго човешко същество в процеса на романтична връзка: колкото и да се опитваме не можем да възвърнем онази автономност на личността, която сме си въобразявали че притежаваме”

“Кой от сегашните писатели може да се похвали, че си живее живота? Бих могъл добре да се наредя тук, да ми дадат някоя синекурна длъжност, може, да речем, да стана общински инспектор по градските плажове и да си пиша колкото ми душата иска… за това как хубаво си живее добрият човек, пристрастен към любимата си работа… и как говори на тази тема пред вундеркиндите… Е, цялата работа е в това да можеш да преглъщаш и да си избърсваш лицето. Плюли са ти в мутрата, а ти преглъщаш и се избърсваш. Отначало изгаряш от срам, когато се бършеш, после изпитваш само недоумение, а, току-виж, след време си започнал да се бършеш с достойнство, може дори да изпитваш и удоволствие от тази манипулация…”