“Книгите имат свой живот и своя смърт. А онези, чиито автори не са вярвали в смъртта, имат и задгробен живот. Други пък, чиито писатели са вярвали в прераждането, биват написани отново. Невъзможно е да се отдели съдбата на книгата от съдбата на нейния автор, а във всичко това се наместват и съдбите на читателите. Другояче казано, не читателят е този, който търси книгата, а той е търсеният, а има и произведения, които се крият по забутани места чак докато не се озоват в ръцете на онзи, за когото са предназначени.”

“Трябва да се ползуваме не от красотата на книгите и не от тяхното количество, а от тяхната реч и всичко, което е написано в тях.”

“Е, имаше същия шанс като всички останали:шансът, който ни се дава в деня на раждането, единствения шанс.И едни прекарват цял живот в търсене на извинения,обвиняват картите и съжаляват, че не са им се паднали по-добри, а други просто играят с каквото имат под ръка,вдигат залозите,използват всевъзможни трикове и мамят,когато им се удаде възможност...И печелят.Печелят.А това е единственото, което има значение.Аз обичам да печеля.Много добър играч съм.”

“Книги се пишат по най-шашави причини. Някои са написани, за да изплатят ипотека, други — за да спасят света, а трети — просто от нямане какво да се прави. Един от любимите ми анекдоти е за писателя, дето се хванал на бас, че е буквално невъзможно да се напише толкова КОФТИ книга, та да не се намери кой да я издаде. И какво станало по-нататък — писателят взел, че написал най-тъпия и най-шаблонния роман, на който бил способен… И не само успял да го продаде, ами и публиката настояла за над две дузини продължения (Не мога да викажа името на писателя: току-виж наследниците му ме осъдили, а пък не разполагам с документи. Поразпитайте на всяко събиране на фантасти — този анекдот е доста известен.)”

“Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение… И все пак трябва да се живее..”

“Той е човешко същество в детски дрехи. Той притежава физиката и чувствата на своя животински вид, но не са му дадени правата, които се полагат. И не само той има този проблем. Тази страна плува в самодоволния сос на масовата заблуда, че човек става личност чак когато достигне възраст за гласуване и пиене на алкохол. Голяма грешка.”

“В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?”