“От очите му капеха сълзи. Той я притисна до себе си.- Прости ми, моя любов. Тя се усмихна.- Всичко. Благодаря ти, че ме нарече "моя любов". Хубаво е да го чуеш, изречено наистина, преди да посрещнеш смъртта. Извърти меча, за да си сигурен, че всичко е свършило. И, Ричард, моля те, вземи последния ми дъх! Както съм те учила! Искам последният ми дъх да остане в теб. Замаян, той доближи устните си до нейните, целуна я и дори не усети кога задвижи дясната си ръка. Не усети никаква съпротива, мечът мина през нея сякаш през дух. Усети как ръката му извива меча и пое последния й дъх. Нежно я сложи на леглото, легна до нея и зарева неистово, без да спира да гали пребледнялото й лице. Как само му се щеше да не го беше правил.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“„— Млъквай, моля те! — писна Франи. — Ей сега, ей сегичка. Не спираш да говориш за егото. Господи, самият Христос е нужен, за да реши кое е его и кое не е. Тази вселена е Божия, приятелче, а не твоя и той има последната дума по въпроса кое е его и кое не е. Ами твоят любим Епиктет? Или пък любимата ти Емили Дикинсън? Да не искаш твоята любима Емили всеки път, когато у нея напира вдъхновение да напише стих, да клекне и да почне да се моли, докато гадното егоистично вдъхновение й мине? Не, разбира се, изобщо не го искаш! Но пък ти се иска на твоя любим приятел професор Тъпър да му отнемат егото. Това е друго. И може би е така. Може би. Само че недей да пищиш за егото по принцип. По мое мнение, ако държиш да знаеш, половината гадости в света ги забъркват хора, които не проявяват истинското си его. Вземи например твоя професор Тъпър. Поне съдейки по твоите думи, главата си залагам, че това, което той използва, това, което ти мислиш за негово его, изобщо не е неговото его, ами е някаква много по-мръсна, непървична способност. Боже мой, достатъчно дълго си се мотала из разни училища, за да знаеш за какво става въпрос. Позачопли някой некадърен даскал, пък ако щеш и университетски преподавател, и поне в половината от случаите отдолу ще се покаже някой попаднал не на мястото си първокласен автомонтьор или каменоделец, да му се не види. Вземи например Льосаж — моя приятел, моя работодател, моето Украшение на Медисън авеню. Да не мислиш, че неговото его го е вкарало в телевизията? Как пък не! Той вече няма его, ако изобщо е имал някога. Разцепил го е на хобита. На мен са ми известни поне три негови хобита - и всичко до едно са свързани с огромната работилница в мазето му на стойност десет хиляди долара, тъпкана с машини, менгемета и Господ знае какво още. Никой от тия, които наистина влагат егото си, истинското си его, няма време за проклети хобита.”