“Ришар Лафарг крачеше бавно по застланата с чакъл алея, която водеше до мъничко езеро сред горичката край оградата на вилата. Нощното небе беше ясно в юлската вечер, осеяно с млечнобели трепкащи искрици.Двата лебеда тънеха в спокоен сън зад разстланите водни лилии, извили шии под крилете си, дребната женска ласкаво се бе сгушила до по-внушителното тяло на самеца.Лафарг откъсна една роза и вдъхна за миг сладникавия, почти отблъскващ аромат, преди да се върне назад. Зад липите край алеята се издигаше плътният и лишен от всякакво изящество силует на ниската къща.На приземния етаж бе кухненското помещение, където Лин, камериерката, навярно се хранеше. Отдяснобеше по-светло и се носеше приглушено бръмчене: там беше гаражът, където шофьорът Роже се занимаваше с двигателя на мерцедеса. И най-сетне – просторният хол, през чиито тъмни завеси се процеждаха само няколко лъча светлина.Лафарг вдигна очи към първия етаж и погледът му се спря върху прозорците на обиталището на Ева. През открехнатите капаци мъждееше сияние и се носеха нотите на плаха мелодия на пиано: първите тактове на The Man I Love…Лафарг потисна раздразнението си, влезе с бързи крачки във вилата, затръшна вратата, почти изтича до стълбището и го изкачи на един дъх. Когато стигна на етажа, замахна с юмрук, но после се овладя и се задоволи да почука със свит показалец.Отлости трите резета, запречващи отвън вратата на апартамента с обитателката, която упорито оставаше глуха за неговия зов.Затвори безшумно вратата и влезе в будоара. Помещението тънеше в мрак, единствено лампата с абажур на пианото хвърляше приглушена светлина. В дъното на спалнята, в съседство с будоара, рязко неоново бяло петно от банята открояваше ярко края на апартамента.Насочи се в полумрака към уредбата и спря звука, прекъсвайки първите ноти на музиката от плочата с The Man I Love.Овладя гнева си, преди да промърмори с равен, лишен от упрек тон една все пак кисела забележка относно разумния срок за гримиране, избор на рокля и подбор на подходящи бижута, съобразени с вечерята, на която той и Ева бяха канени. После отиде до банята и сподави ругатнята си, когато видя младата жена, потънала в гъст пашкул от синкава пяна. Въздъхна. Ева пресрещна погледа му; стори му се, че съзира предизвикателство, и това го накара да се ухили. Поклати глава, почти развеселен от подобна детинщина, и напусна апартамента…Когато се върна в салона на партера, си наля скоч от бара до камината и го изпи наведнъж. Алкохолът опари стомаха му и лицето му се сви в болезнена гримаса. Отиде до интерфона, свързан с апартамента на Ева, натисна бутона и се прокашля, след което изрева, притиснал устни до пластмасовата решетка:– Умолявам те, побързай, боклук такъв!Ева подскочи стреснато, когато двете колонки от 300 вата, скрити в преградите на будоара, възпроизведоха с пълна мощ рева на Ришар.Тя потръпна, преди да излезе бавно от огромната кръгла вана и да навлече хавлията. Седна пред тоалетната масичка и започна да се гримира с бързи и резки движения.Управляваният от Роже мерцедес напусна вилата във Везине и се насочи към Сен-Жермен. Ришар наблюдаваше отпуснатата до него Ева. Тя пушеше небрежно, поднасяйки от време на време цигарето от слонова кост до тънките си устни. Уличните лампи осветяваха на равни интервали купето на колата и хвърляха мимолетни отблясъци по плътно прилепналата рокля от черна коприна.Ева седеше с отметната назад глава и Ришар не можеше да види лицето ѝ, озарено само от краткото припламване на цигарата.”

“Когато Любовта ви позове , последвайте я , макар пътеките и да са стръмни и сурови.И когато крилете и се разперят върху вас , отдайте и се , макар и мечът скрит в перата и да ви ранява.И когато тя ви проговори , повярвайте и ,макар гласът и да руши мечтите ви , тъй както севернякът градините ви попарва.Защото любовта както е корона , тъй е и тежък кръст.Както е ластарът на лозницата , така е и резитба.Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки , затрептели в слънчевия сяй,Така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги , макар и впити в почвата.Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.На хармана си после ви вършее , да се оголи зърното у вас.Отвява ви от сламки и от плява.Премила ви до бяла същина .Омесва ви до податлива мекост.И ви предава на святия си огън , за святи хлябове на Божието свято пиршество.Всичко това ще ви стори любовта , за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада ,тогава по-добре ще за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовтав свят , който не познава сезони и в който ще се смеете , но не от сърце , и ще ридаете , но не от дън душа.Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.Любовта не обсебва , но и не иска да я обсебят.Защото на любовта и стига любовта.Любовта няма друго желание , освен да се изпълни.Но ако вие любите и храните желания , нека бъдат тези :да се стопите и да се леете като поток , запял звънката си песен на нощта;да познаете болката на твърде много нежност;да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;и да кървите драговолно , с радост ;да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;да почивате по пладне в размишления за любовната нега;вечер да се връщате у дома си , пълни с благодарност ;и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.”

“Казват, че всеки ден преповтаря накратко историята на света, изплувайки бавно от мрака и студа, събуждайки го с първите лъчи на светлината и зараждащата се топлина, за да премигне в първия трепет на съзнанието; появилите се объркани емоции и блуждаещи мисли, които към обед придобиват устрем и ред, ще се спуснат после към вечения здрач, за да се изгубят в неговата мистична светлина и да бъдат пометени от ентропията на поредната нощ.”

“Книгите са безпощадни завоеватели. Наглед нищо и никакви, с безкрайно търпение и все по-многобройни, те окупират пространството. Скоро започват да излизат от рамките на библиотеката. Подобно на множествата охлюви в романите на Патриша Хайсмит започват да се катерят по стените, стигат до таваните, настаняват се върху камините, масите, масичките, превземат ъглите, проникват в гардеробите, скриновете и сандъците, а когато лежат по земята, се размножават по мокета или върху плочките в нестабилни и дръзки купчини.Няма помещение, забранено за книгите. Нищо не може да им се опре. Ония, които не успяват да достигнат салона, кабинета или стаята, се задоволяват с тоалетните, килерите, коридорите и дори тесните тъмни помещения, в които стоят картофите,бурканите с конфитюр, запечатаното с восък вино, прахосмукачката и кълбетата с конци. Групирани, притиснати една о друга, те притежават стабилността и устойчивостта на неолитните побити камъни. Преди време мишките ги гризяха, но почти всички се отказаха, поради безчислеността на множащите се корици. Мишките са доказателство, че прекомерното натрупване на печатен текст може да обезкуражи всеки.”

“Богородица от Йешкотле с цялата си воля помагаше на болните и недъгавите. Беше вписана в иконата със силата на божественото чудо. Когато хората обръщаха лицата си към нея, когато мърдаха устни, стискаха ръце на корема или ги събираха на височината на сърцето, Богородица от Йешкотле им даваше сила и оздравителна мощ. Даваше я на всички, без изключение, не от милосърдие, а заради това, че такава беше нейната природа – да дава оздравителна мощ на тези, които се нуждаят от нея. Какво ставаше по-нататък – това решаваха хората. Едни позволяваха в себе си на тази сила да подейства и оздравяваха. Връщаха се после с фигурки – отлети от сребро, мед или дори от злато миниатюри на излекуваните части на тялото, с мъниста, верижки, на които е изобразена иконата. Други позволяваха на мощта да изтече от тях като от пробит съд и да попие в земята. А после губеха вярата в чудеса.”

“„Много млади хора напускат дома си, за да търсят себе си; аз трябваше да прекосявам океани, за да изляза от майчината си утроба. Избягах, за да се родя. Но подобно на дългогодишен пушач, успял да се откаже от този си навик, така и не можах да забравя вкуса на цигарата, както и удоволствието от поглъщането на нейния дим. Представете си изисканото, лудо по ритуалите (и, разбира се, по бракосъчетанията) превзето общество по времето на Джейн Остин, пренесено в зловонния, тъй обичан от Дикенс Лондон, гъмжащ от случайности като загнила риба от червеи; смесете всичко това в един коктейл с бира и арак, добавете малко пурпурна боя, цинобър, кармин и лайм, подправете го с мошеници и сводници и ще получите нещо подобно на приказния град, в който израснах. Да, напуснах го, не отричам, ала няма да се уморя да повтарям, че той бе дяволски прекрасен.”„Земята под нейните нозе”