“Не можеш да даваш на доведеното си дете само нежност и одобрение, защото никой родител не прави това. И все пак нямаш властта да порицаваш детето по начини, присъщ за истинските родители.Вторите родители - тези,които дават най-доброто от себе си - искат да бъдат харесвани. Истинските родители не изпитват нужда от това.Защото знаят, че са обичани.Това е любов, която се дава безусловно и без резерви. Един родител трябва да направи нещо наистина много лошо, за да пропилее любовта на своето дете. Вторият родител не получава такъв вид любов.”

“За да служите на народа, вие нямахте друго, освен да се борите срещу "лошите". А това бяха те - "другите". Вие бяхте добрите, правите. Знаехте, наясно бяхте, кои са враговете. А ние трябва да се борим срещу... себе си! И без убиване. Няма вече "Бум-бум"! срещу агите. Защото, новите, днешните аги сме си самите ние! Та очевидно, не това - ножът - е средството. Трябва да се научим да се преборваме с нас самите: да се самонадвиваме, самопобеждаваме, себе си да освобождаваме от сами назе си. И то без "бум-бум!", без "нож". Много е трудно, много сложно е. Кое е поредно и аз не знае, но дай Боже да бъде последно - освобождение, трябва да дойде, трябва! Че то остави всичко друго, ами с настоящата си наша "робия на сами себе си", за посмешище на света станахме. Като чу всичкото това, човекът от паметника много се натъжи. - Да, трябва. Ясно е, че трябва! - въздъхна той. - Защото за човека първа длъжност е да бъде господар на себе си. Тъй че не може без новото, вече окончателно освобождение. Но то ще дойде само от вас: не от мене, не повече от нас, едновремешните будители. Ние ви освободихме от агите вън от вас. Обаче за свободата от тия вътре във вас - от вълка в душата ви - ще трябва да се помолите земята наша благатка да ви роди нови водители. А вие - да вярвате в освобождението, да, но и за него да залягате. Защото вярата без дела какво е?Ах, Бойо, Бойо, само делата на смъртните са обаче от стойност! Защото те, ако потрябва, могат да бъдат заплатени и със смъртта на борещия се. А безсмъртните, не могат да се намесят, защото в невъзможност да заплатят цената на борбата, тоест саможертвата в плът и кръв, трябва да стоят вън от полесражението. Че само дело, за което човек и живота си залага, има стойност... О, да можех още да умирам, колко много още бих сторил! Колко още бих бил готов на смърт за вас, скъпи мои нашенци! Но не мога, уви! Защото влязох в живота вечен. Ах, защо ли ми е вечния живот, на мене, който не съм никога нищо искал за себе си, като ви гледам, че пак имате нужда от моята помощ, а не мога да ви помогна! За какво ми е тоя "живот вечен"! - И сълзи покапаха от очите му. Плачеше, защото не можеше още веднъж да умре за нас... Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма пом”

“Бедната ми страна, бедната ми страна! Живееща в заблуди и тупане по гърдите, говореща си сама и самотно спореща за величието си, търсеща признание за нечувани победи и изобретения, глуха за бъдещето и несръчна за битуването. Страна, която някой трябва да взриви, да изравни терена и да започне отначало. Страна, която никога не е искала да излезе от партизанската землянка на оцеляването, и хора,които винаги са знаели, че не бива да тръгват на път, защото нещо ще им се случи. Хора, за които домът и "домашното" изчерпва цялата палитра на прогреса, а вън и "вънкашното" е нещо далечно - което еднакво не се сърди, ако го величаем или опикаваме.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Когато Любовта ви позове , последвайте я , макар пътеките и да са стръмни и сурови.И когато крилете и се разперят върху вас , отдайте и се , макар и мечът скрит в перата и да ви ранява.И когато тя ви проговори , повярвайте и ,макар гласът и да руши мечтите ви , тъй както севернякът градините ви попарва.Защото любовта както е корона , тъй е и тежък кръст.Както е ластарът на лозницата , така е и резитба.Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки , затрептели в слънчевия сяй,Така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги , макар и впити в почвата.Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.На хармана си после ви вършее , да се оголи зърното у вас.Отвява ви от сламки и от плява.Премила ви до бяла същина .Омесва ви до податлива мекост.И ви предава на святия си огън , за святи хлябове на Божието свято пиршество.Всичко това ще ви стори любовта , за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада ,тогава по-добре ще за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовтав свят , който не познава сезони и в който ще се смеете , но не от сърце , и ще ридаете , но не от дън душа.Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.Любовта не обсебва , но и не иска да я обсебят.Защото на любовта и стига любовта.Любовта няма друго желание , освен да се изпълни.Но ако вие любите и храните желания , нека бъдат тези :да се стопите и да се леете като поток , запял звънката си песен на нощта;да познаете болката на твърде много нежност;да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;и да кървите драговолно , с радост ;да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;да почивате по пладне в размишления за любовната нега;вечер да се връщате у дома си , пълни с благодарност ;и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”