“Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците - не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.”

“За това си мислех, ... че живея живота си в кавички. Мога да си взема ключовете и да се прибера "у дома", където ще "правя секс" с "моя съпруг" - както правят сума ти хора. И както правя аз от сума ти години. И не обръщах внимание на кавичките, нито забелязвах, че живея в тях ...”

“„Много млади хора напускат дома си, за да търсят себе си; аз трябваше да прекосявам океани, за да изляза от майчината си утроба. Избягах, за да се родя. Но подобно на дългогодишен пушач, успял да се откаже от този си навик, така и не можах да забравя вкуса на цигарата, както и удоволствието от поглъщането на нейния дим. Представете си изисканото, лудо по ритуалите (и, разбира се, по бракосъчетанията) превзето общество по времето на Джейн Остин, пренесено в зловонния, тъй обичан от Дикенс Лондон, гъмжащ от случайности като загнила риба от червеи; смесете всичко това в един коктейл с бира и арак, добавете малко пурпурна боя, цинобър, кармин и лайм, подправете го с мошеници и сводници и ще получите нещо подобно на приказния град, в който израснах. Да, напуснах го, не отричам, ала няма да се уморя да повтарям, че той бе дяволски прекрасен.”„Земята под нейните нозе”

“,, ... след двайсет и пет години баща ми щеше да е мил възрастен господин с посребрени коси, слабост към уискито и пикантните спомени . Ще излизаме заедно. Аз ще му разправям похожденията си, а той ще ми дава съвети. Осъзнах, че изключвам Ан от това бъдеще - не можех, не успявах да я вместя в него. В разтурения ни апартамент, ту унил, ту претъпкан с цветя, огласян от разправии и чужд говор, редовно задръстван от нечий багаж, не смогвах да си представя реда, тишината, хармонията, които Ан внасяше навсякъде като най-ценно благо. Много се опасявах, че ще се отегча до смърт. Без съмнение нейното влияние ме плашеше по-малко, откакто фактически, физически обичах Сирил. Това ме избавяше от доста страхове. Ала повече от всичко се боях от скуката, от спокойствието. За да имаме вътрешна умиротвореност, ние с баща ми се нуждаехме от външна трескавост. А подобно положение Ан нямаше да допусне.”

“Викам си, дай сега, Димитре, да видим какво е светът? Не е ли това, дето самичък си сторил, чиляците, дето си родил, дето те чакат и изпровождат? Е? И когато човек го прибере небето, пак ще си застане със звездата на мястото, дето е над неговът свят. Чиляк не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, както не може да се изцери от баща си и майка си ...”

“Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее.”