“Пътуващи коткиОСКАР ПРОПЪТУВА 2000 МИЛИ“ — заглавие в местния вестник. Или нещо такова. Поне веднъж годишно. Във всеки местен вестник. От редовните е, също като „Спор за обществен парцел“ или „Буря в час по трудово обучение“.Толкова много такива истории се появиха, че изследователите от Кампанията в полза на Истинските котки се захванаха да ги, ами, да ги изследват. Първоначалното подозрение беше, че съществува неизвестна досега порода Истински котки, вероятно издънка на вече почти изчезналата железопътна котка. Хубаво ще е да си мислим, че днес съществува самолетна котка, макар че може би няма да е хубаво, защото колкото и да ни топли тази идея, просто няма как на височина 30 000 фута да не ви хрумне мисълта, че тази котка сигурно си има любимо място за спане в самолета и то най-вероятно е някъде из жиците. Или може би днес съществува камионна котка, за която Т.С.Елиът не е и сънувал дори. Felis Freuhaf, международно създание, което се шляе из световните коли и дебелее от шоколадчета. Или пък това би могло да бъде още едно доказателство за теорията на Шрьодингер, тъй като от квантова гледна точка не може да се твърди, че разстоянията съществуват, а всичкото това привидно пространство между нещата е просто резултат от случайни флуктуации в матрицата на материята и не бива да се взема на сериозно.Невероятната истина не влизаше в подозренията, може би защото не са много хората в тази страна, разполагащи с повече от един местен вестник. Но от стотиците изрезки, изпратени от членове на Кампанията, тази истина най-сетне изплува.Всичките тези котки са една и съща котка. Не един и същи тип котка. Една и съща котка.Това е един дребничък черно-бял котак. Най-различните приписвани му имена не важат — те имат значение само за хората, макар че, интересно, името Оскар наистина изниква доста често. Внимателният анализ на десетките снимки на пътуващата котка, която примига срещу светкавицата на фотоапарата, го доказа.Миналата година се оказа, че е преодолял минимум 15 000 мили, голяма част от които под капака на мотора, където само жалното му мяукане предупреждава шофьора, щом той спре да пийне кафе.Няма да получим потвърждение, докато изследователите, въоръжени с цял товар болезнено оборудване, не го издирят, но актуалната, доста интересна теория твърди: онова, което първоначално ви се струва, че е въпросното жално мяучене, всъщност е поток от указания от сорта на: „Сега наляво, наляво ти казах, наляво бе, простак, добре де, карай, докато стигнем търговския център, там можеш да хванеш шосе А370…“Оскар всъщност се опитва да стигне някъде. Процесът е малко въпрос на налучкване, а е възможно и да е подценил размерите на страната и броя на превозните средства в нея. Но той упорства. Несъмнено, в най-добрите традиции на Истинските котки навсякъде, той ще направи всичко друго, но не и да слезе от колата и да тръгне пеш.Инцидентно някои от последните изрезки от пресата твърдят, че Оскар се бил окотил под капака на мотора на някаква кола. Това отваря мъничка пробойна в част от теорията — една свястна субсидия би я запушила като нищо — но води до интригуващата мисъл, че може би в края на краищата ще възникне нова раса пътуващи котки. И всички те ще израснат с убеждението, че домът е нещо, до което можеш да стигнеш само като се качваш в шумни тенекиени неща, движещи се със сто километра в час.Може би и лемингите са започнали така.В хода на това проучване един от изследователите се натъкна на очарователен анекдот за свети Ерик, епископа на Смирна от четвърти век, за когото мнозина вярват, че е действителният светец — покровител на Истинските котки. На път да отнесе едно послание, разправят, той настъпил една котка и креснал:„Воiстiнъ, ще мi ся тозъ проклетъ мачокъ да бьше сь манналъ оттукъ и нiвгашъ да се не върне!“Котакът бил дребничък и черно-бял според съвременните данни.”

“...и най-внушителните съоражения в основата си израстват от пясък. Именно той е канавата, от която се появява един от най-внушителните символи на цивилизацията - пътят. Така както в един дворец не може да има само мрамор, така и пътят започва от прашинката. А не е ли така и с живота ни? Колко пясък трябва да изгребе търсачът на съкровища, за да достигне до една трошица злато?”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“...светът не съществува за мене, аз не съм пъпа на Вселената и светът не се върти около мене.Но това ме научи и на едно друго нещо..че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-често, по-умно и по-запълнено да изживее.Това е може би предназначението ни.Това, което сме взели, да дадем, да върнем...Това, което сме взели от хората, да го върнем на хората”

“Федър се отклони от утъпкания път, когато в резултат на лабораторния си опит започна да се интересува от хипотезите като същност сами по себе си. Той бе забелязвал отново и отново, че онова, което може да изглежда най-трудната част от научната работа — измислянето на хипотези, — неизменно се оказва най-лесната. Като че актът на точното по форма и ясно записване на всичко ги подсказва. Както си проверява хипотеза номер едно по експериментален начин, цял порой от други хипотези му идват наум и докато проверява тях, идват още и докато ги проверява, още други му идват в главата, докато стане болезнено очевидно, че както продължава да проверява хипотези и да отхвърля едни и да потвърждава други, техният брой не намалява. Той всъщност нараства заедно с напредъка на работата му. Отначало това му се стори забавно. Измисли закон с намерение той да не отстъпва по хумор на законите на Паркинсън; той гласеше: „Броят на рационалните хипотези, които могат да обяснят всяко едно явление, е неограничен.“ Харесваше му никога да не остава без хипотези. Дори когато експерименталната му работа изглеждаше в задънена улица, както и да я погледнеш, той знаеше, че ако просто седне и порови достатъчно дълго, напълно сигурно е, че ще се появи друга хипотеза. И винаги се появяваше. Само няколко месеца след като измисли закона, започна да има известни съмнения относно хумора му и ползата от него. Ако е верен, този закон не е дребна пукнатина в научния начин на мислене. Законът е напълно нихилистичен. Той е катастрофално, логическо опровержение на общата валидност на целия научен метод! Ако предназначението на научния метод е да избира сред множество хипотези и ако броят на хипотезите нараства по-бързо, отколкото експерименталният метод може да поеме, то ясно е, че всички хипотези никога не могат да бъдат проверени. Ако всички хипотези не могат да бъдат проверени, тогава резултатите от който и да било експеримент не са окончателни и целият научен метод не постига целта си да установи доказателствено потвърдени знания.”

“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”